Всички ние сме били „изложени“ в живота си на преживявания, които не сме успели съзнателно да преработим — било то рана в привързаността, нарцистично нараняване, релационна травма или друга форма на отхвърляне, изоставяне, болка или предателство.
Една от основните дефиниции на травмата е: претоварваща невъзможност за обработка на информацията.
Това са непоносими емоционални и соматични преживявания, които не са намерили релационна рамка, в която да бъдат удържани.
През повечето време това ни оставя вътрешно с болка, която може изобщо да не усещаме. Често е налице някакво вцепеняване или качеството на преживяването е по-скоро дисоциативно, или свързано с изключване и затваряне. Обикновено това има много смисъл на фона на случилото се рано в живота ни — то е кохерентен и адаптивен отговор на преживяване, което иначе би довело до огромна фрагментация в усещането ни за Аз.
Лечението се случва в това да намерим бавен и безопасен начин да достигнем до това емоционално преживяване — да го докоснем и да позволим то да ни докосне тук и сега; да го удържим, да го артикулираме, да му дадем глас и да го осмислим.
Именно това преживяно усещане, назоваване и осмисляне на собствения ни опит осветява несъзнаваните значения, които сме му приписали. Това е самата същност на процеса на интеграция — съзнателно да въплътим и удържим емоционалния и соматичен материал, който е бил дисоцииран.
Карима Валентина Хочевар